Тази година се навършват 10 години от завършването на гимназията. Бяхме невероятен клас... Не, бяхме невероятен випуск! Спомням си как в 9-ти клас учителката по немски написа двойки на всички, защото мъжът й я беше напуснал. Не успяхме да върнем мъжа й, затова взехме геройското решение да откраднем дневниците и да ги изгорим. Така гимназията излезе на челните места по успех, защото от зайците в подготвителните, до дипломиращите се, всички бяха пълни отличници. Виновниците не бяха хванати, нямаше кой да ги предаде... по разбираеми причини.
Спомням си как Сашо изсипа 20 пакета сода бикарбонат в тоалетните, с надеждата да предизвика фекално цунами, но единствения фекален се оказа той. Как Мартин предаде един кочан извинителни бележки от гинеколог... Как Иво предложи брак на Диана в час по музика като извика духовия оркестър на града... Бяха прекрасни години, а нашите прегрешения се свеждаха до фалшиви бомби и неподходящи извинителни бележки. Никой не удряше, нито правеше свирки пред камерите на мобилните си телефони, никой не смееше да обиди учител.
Имахме своите прегрешения, но живеехме с вината си до края. Не се считахме за непобедими, нито за велики. Отлично знаехме, че всяко нещо си има граница, кауза и цена.
Няколко години по-късно откриха Сашо починал в една варненска канавка. Казаха, че е свръх доза. Диана заряза Иво и детето и избяга с един тираджия в Испания, а Мартин излежава присъда в Гърция за кредитни измами. Кога прекрачихме границата?
Нали уж човек се формирал според възпитанието си? Но гарантирам ви, учителите ни не ни малтретираха, нито игнорираха, нито бащите биеха майките ни. Растяхме в прекрасна, здрава среда.
Непрекъснато слушам как днешните младежи не са като тези отпреди няколко десетилетия. Те били по-умни, по-информирани, по-надъхани, по-смели, но и по-болни, по-жестоки. Размахваме укорително с пръст срещу тях и им сочим своето детство. Ами ние? По-добри ли сме от тях?
Ако е вярно това за примера на семейството, то кои са техните родители, ако не ние? Това означава, че отговорността е наша. Означава, че и нашите родители не са си свършили добре работата? Не мисля!
Всеки сам гради своето „Утре“ и всеки сам избира пътя си. Не вярвам, че причините за тази агресия днес, се крият в лошото възпитание. Познавам достатъчно деца на нездрави семейства, които сега са успели, кадърни хора, както и такива, като Мартин и Сашо, чиито майки правеха всичко, за да ги възпитат на честност и упоритост. Не са се провалили родителите ни, ние сами се провалихме, в момента, в който просто забравихме за границата и... каузата.
Лесно е да обвиняваме днешните тийнейджъри, че имат скапани ценности като скъпи коли и руси жени, че не спортуват, че не се хранят здравословно, че пускат нацупени снимки в Интернет, че изпиват бутилка водка по-бързо от руснак по време на запой. Лесно е и да упрекваме родителите, че не са им обръщали достатъчно внимание, защото са били прекалено заети да изкарват пари. Лесно е да търсим все другаде вината, но никога в себе си. Така ни е удобно, но не и справедливо.
Две неща знам със сигурност. Ще отида на 10-годишнината от завършването, защото знам, че не всички са поели по грешния път. И ще обърна света, някога моето дете да е съсредоточено върху своя си път, а не върху този на Мартин, Сашо и еди кой си.
