Един човек се катерел в планините. Там той попаднал на гнездо на орел, в което имало едно яйца. Самият той не разбрал защо взел едно от тях и го прибрал в торбата си. Сякаш някакъв вътрешен глас му прошепнал да направи това. А може би искал да си отгледа орел.
Не се знае каква е точната причина за това му действие, но след това човекът се прибрал в дома си. Той имал ферма в подножието на планината, гледал няколко прасета и кокошки, обработвал малко парче земя около фермата. Сложил яйцето в един от полозите за кокошки в двора си. В него имало и други яйца, така че в крайна сметка от яйцето се излюпило малко орле.
Това малко орле растяло и живеело с другите пилета и кокошки от двора. То правело това, което правели и те. Човъркало в земята за червеи и насекоми. Кълвяло житото и царевицата, които стопанина сипвал за всички. Пърхайки с криле, изминавало няколко метра във въздуха.
Минали много години. Малкото орле вече било станало стар орел. Един ден, докато пак обикалял в двора, той видял великолепна птица да се извисява и да закрива безоблачното небе. Старият орел погледнал към нея с възхищение и попитал: “Кой е това?” “Това е Орел, царят на птиците,” казал петелът, който стоял до него. “Той принадлежи на небето, а ние принадлежим на земята.”
И така орелът живял и умрял като пиле, защото си мислел, че е такова!
Така е и при хората. Ние сме такива, каквито вярваме, че сме и правим това, което мислим, че можем. Истината е, че границите на нашите възможности се диктуват от тези на въображението.
