Ако установим, че ни остават още пет минути,
за да кажем всичко, което имаме да кажем,
телефонните кабини щяха да се препълнят с хора,
които се обаждат на други хора, за да им кажат
с пресеклив от вълнение глас, че ги обичат.
Кристофър Морли
Като преподавател в курс за възрастни, наскоро направих нещо „непростимо". Дадох домашно! През следващата седмица „трябва да отидете при някой любим човек и да му кажете, че го обичате. Това трябва да е някой, на когото никога не сте го казвали или поне не сте го казвали от дълго време".
Задачата не изглежда много трудна, ако не се замислите, че повечето мъже в групата бяха над 35 години и възпитаници на онова поколение мъже, които са били научени да вярват, че „истинските мъже" не показват чувствата си. Да показваш чувствата си или да плачеш (Боже опази!) е направо изключено. Така че за някои от тях това си беше направо ужасяващо задължение.
В началото на следващата ни среща попитах дали някой не иска да сподели какво се е случило, когато е казал на любим човек, че го обича. Очаквах, както обикновено, първа да се обади някоя от жените, но тази вечер вдигна ръка един мъж. Изглеждаше много развълнуван, направо разтърсен.
Докато се измъкваше от стола си (с целия си ръст от метър и деветдесет), той започна:
- Денис, миналата седмица ти бях много сърдит, когато ни даде това домашно. Смятах, че няма на кого да казвам подобни неща, а пък и коя си ти, че да ми нареждаш да правя нещо толкова лично? Но докато карах към къщи, ме загриза съвестта. Започна да се обажда и да ми подсказва на кого точно трябва да кажа „Обичам те". Преди пет години с баща ми се скарахме много лошо и всъщност от тогава не се бяхме сдобрили. Избягвахме да се виждаме, освен когато нямаше как - на Коледа и на други семейни събирания. И ето че миналия вторник, докато стигна у дома, вече бях убеден, че трябва да отида при баща ми и да му кажа, че го обичам. Звучи странно, но самото решение сякаш свали воденичен камък от шията ми. Прибрах вкъщи и се втурнах вътре да кажа на жена ми какво смятам да правя. Тя си беше легнала, но аз я събудих. Когато й разказах, тя не само скочи от леглото, ами направо изхвръкна от него и ме прегърна. За пръв път в съвместния ни живот ме виждаше да плача. Половината нощ прекарахме будни, пихме кафе и си приказвахме. Беше чудесно! На сутринта станах напълно свеж и по-рано от обикновено. Толкова се вълнувах, че не можех да спя. Подраних и за работа и свърших за два часа повече, отколкото бях свършил вчера за цял ден. В 9:00 се обадих на баща ми, за да попитам дали мога да намина след работа. Той вдигна телефона и аз казах само: „Татко, може ли да мина довечера след работа? Искам да ти кажа нещо". Баща ми промърмори едно намусено: „Какво има пък сега?". Уверих го, че няма да му отнема много време и той накрая се съгласи.
- В 5:30 бях пред Вратата на родителите ми, позвъних на звънеца и се помолих вратата да отвори именно баща ми. Страхувах се, че ако майка ми отвори, ще се уплаша и ще й разкрия намеренията си. Но Слаба богу, баща ми наистина отвори. Без да губя миг, аз пристъпих напред и рекох: „Татко, дойдох само да ти кажа, че те обичам". Баща ми сякаш на мига се промени. Лицето му се смекчи, бръчките му сякаш изчезнаха и той се разплака. Протегна ръце към мен, прегърна ме и рече: „И аз те обичам, синко, но все не успявах да ти го кажа". Това беше такъв безкрайно скъпоценен миг, че не ми се искаше да помръдна. Майка ми мина покрай нас със сълзи в очите. Аз само и махнах и й изпратих въздушна целувка. Двамата с баща ми останахме прегърнати за момент и после аз си тръгнах. От много време насам не се бях чувствал така добре.
- Но дори това не е най-важно, което искам да разкажа. Само два дни след моето посещение, баща ми,който страдаше от сърце, но не ми беше казал, получи инфаркт и сега е в болница, в безсъзнание. Не се знае дали ще се оправи. Затова моят съвет към всички вас е следният: Не отлагайте това, което чувствате, че трябва да свършите сега. Ами ако аз бях отложил да отида при баща ми - подобен шанс може би никога нямаше да имам! Намерете нужното време за това, което трябва да свършите и го направете още сега!
Денис Манъринг
P.S. Уви, принадлежим на поколение, което е отглеждано с много любов, но без любовни думи. Колко от вас и колко пъти са казвали на родителите си, че ги обичат? Колко от вас са прегръщали без причина баща си или майка си, просто за да им покажете, че са ви скъпи?
Време е да го направите!
