Да се завърнеш в бабината къща. Точно тогава, когато завъртян от вихрушката на градския си квартирен живот, имаш най-голяма нужда да усетиш още веднъж мириса са сушената липа. Да вкусиш пак мекиците с мас, да погледаш как баба дои кравата, да нахлузиш галоши, да се стоплиш на печката с дърва... Да се завърнеш там, където нищо не ти напомня за изкъртени тротоари и мрежи от кабели. Да се завърнеш в къщата от детството... но тя вече да е празна.
Липата на двора е отсечена, циганите са разграбили керемидите, креватите са ръждясали и само останките от яслите, напомнят за кравата. Улиците в селото са тотално разбити, реката се е превърнала в бунище за строителни отпадъци, няма ги и животните, връщащи се от паша, само тук-таме някой измършавял пес се мъчи да излае. За колко ли от вас тази картинка е твърде позната?
Всяка година в България между 5 и 10 села остават безлюдни. Около 200 са селата - призраци, без нито един жител. Над 500 пък са тези, в които живеят по 20-30 човека. Според статистиката, селските жители са намалели със 60 на сто спрямо средата на 20 век. Това, мили приятели, е съдбата на нашите баби и дядовци! Тези, които някога ни будеха с попара от чай, днес са заложници на самотата си!
Ние вече не сме онези безгрижни деца. Все по-рядко си ходим на село, погълнати от работата и проблемите. А и всяко прибиране и свързано с разходи – бензин, винетки, билети... Истината обаче е, че една част от нас не иска да се връща в разрухата. Тази част иска да запази спомена за това, което беше Някога!
Тъжно е, но още повече е зловещо! И сигурно много от вас в момента изпитват чувство на вина. Вина, заради това, че не са били по-дълго около старците си, че не са им помагали повече, че не са им се радвали повече... Това чувство винаги ни преследва и разяжда отвътре.
Пропастта, която е зейнала между нас и нашите баби и дядовци е убийствено дълбока – ние не можем да оставим прехраната си, работата си, децата си и да се върнем на село. Не можем и да ги вземем при нас, защото те не биха били щастливи далеч от дома си. Не можем да ги настаним в старчески домове, защото манталитетът ни не е такъв.
Те остават там в изчезващото, рушащо се село, потънали в самотата си. И единственото, което им остава е да чакат края.
Днес хиляди гробове тънат в бурени. Дървените им кръстове отдавна са изгнили. Там лежат нечии баби и дядовци. Къде ли са сега внуците им? Дали си ги спомнят?
