Пиша това, защото не искам някой ден в българския тълковен речник срещу понятието „българин“ да пише „източноевропеец без самочувствие“. Не говоря за онова комплексарското, за бабаитското биене в гърдите или за онзи генно модифициран продукт, който ни пробутаха преди години.
Кой, кога, на кого, за колко и защо продаде нашето българско достойнство?! Онова, което изучавахме в часовете по история, онова в което ни караха да вярваме като деца, онова истинското.
Сега ни научиха да мълчим, да търпим, да се унижаваме, за да вземат и душата ни. Блъскат ни на пешеходна пътека – мълчим, убиват децата ни „по погрешка“ - търпим, осакатяват по недоглеждане – чукаме на дърво да не се случи и на нас. И... пак нищо.
Ще кажете: „Глас в пустиня. И да викаш няма кой да те чуе.“ С този страх, безхаберие и апатия няма да го бъде, но ако все пак у вас е останала поне капчица достойнство, крещете, хора, борете се, пък може някой да ви чуе. Надеждата умира последна.
Аз все още претендирам за достойнство, макар и твърде амортизирано, с белези от незаздравени рани. Затова и сложих подписа си под онази петиция (спомняте ли си) на една от многото раздиращи се от скръб майки, която молеше за възмездие за убитото си на пътя дете.
Ще стачкувам, ще протестирам, ще се боря когато, с каквото мога, защото искам да запазя и малкото, което ми остана.
Досрамя ли ви?! И мен ме е срам, когато видя опашка от българи, чакащи да напълнят изпразнените преди малко, в багажника на лъскавата си кола, торби. За какво говоря ли? Ами за онези, които свалиха златните си пръстени, за да минат за бедни преди да влязат в кварталната църквичка в чужбина. За тези, които не знаят, там раздават помощи. Но отпред освен нуждаещи се има и много нашенци, за които достойнството се е изгубило някъде по пътя от България до тук. Аз моето, макара и болно, си го пазя. Така че, и торбичката ми остана празна.
Заболя ми е когато наскоро прочетох как освирепели френски митничари разрязват куфарите на наши сънародници, а после със задоволство гледат премръзналите и просълзени хора събират останките багаж и...достойнство. Имало и разкъсана сватбена рокля, навярно купена с отгладувани пари. Шофьорите апелирали за мълчание и търпение та да не станело и по-лошо. Какво ли са имали предвид, разстрел?! Така пътниците гледали този филм на ужасите на затворени врати.
Хапете устни и цъкайте. Фактите са безброй, кой от кой по-абсурдни и стряскащи. Още ли си мълчите?
Аз не се притеснявам, че съм българка, макар за повечето това да е клеймо. Срамувам се от българската реалност, от това, в което ни карата да вярваме, но няма да мълча, за да бъда удобна. Затова и написах тези редове, с много болка и...малко достойнство.
Честит празник, горди българи!
