Аз съм носталгичен човек. Не обичам промените. И поради тази причина все по-рядко си пускам скайпа. Страх ме е, че поредната приятелка, която не съм чувала скоро, ще ми се похвали, че е станала майка.
Не ме разбирайте погрешно, радвам се за тях! Даже много се радвам, все пак вече не сме деца! Онова, което ме кара да се държа като пълен дебил, който не отговаря на съобщенията си и не Like-ва снимките на новородените във Facebook, е чувството ми за стерилитет . Това чувство, което ми вменява погледа на приятелките родилки. Сещате се – леко съжалителен, леко ироничен и леко озадачен: „О, горката! Сигурно е много нещастна, задето си няма бебче!”
В странно време живеем! Уж бракът е отживелица, но ако си млада жена на около 30 и все още нямаш деца, си възприемана като болна или нещастна. Защо, бе, мацки, защо ви изглеждам нещастна? Нима гладко избръснатите ми крака, перфектната ми прическа и свежият ми външен вид ви прилича на маска, зад която се крие самотна стара мома? Е, нека изясним нещо – не съм болна от рак, псориазис, сифилис или каквото и да е от сорта. Не съм и нещастна. Просто не следвам никакви часовникови механизми и стрелки, които ми отброява биологичния часовник.
Винаги съм твърдяла, че не е страшно да родиш след 30, страшното е ако подраниш! Защото когато си на 16 е лесно – влюбвате се, ходите 5 – 10 години и в реда на нещата се жените. Раждат се децата ( защото така е в реда на нещата), след това пак в реда на нещата идват и дългите косми на краката и убеждението, че в живота има далеч по-важни неща от самобръсначката. Следват самотни нощи, изневери, скандали и примирение. Естествено не винаги...но в реда на нещата!
Ето този ред ми вменява чувство за стерилитет! Защото аз не искам да раждам заради реда на нещата, а въпреки него!
