Винаги съм бягала от дългите връзки и все на такива попадам. Уж само за месец, после за два и така поне 4 – 5 години. После пък идва следващият, който е само, за да забравя предишния и така...5-6 години. Сигурно се чудите защо бягам от любовта. Ами и аз не знам, може би заради рутината.
Обожавам тръпката, пристрастена съм към нея. Онзи влажен поглед, четенето на мислите, невероятния секс в колата на Бонсови поляни, първото плахо „Обичам те!“ Да, пристрастена съм! Искам винаги да усещам пеперудите в корема. Не искат ли всички това?!
Какво се случва обаче, когато нещата загрубеят с обща квартира, общи сметки и общо спално бельо? Ти измий чиниите, аз ще пусна прахосмукачката. Аз не искам да гледам мач, трябва да работя. Не, не ми се излиза с твоите приятелки, спи ми се. Ето от това всъщност бягам аз – от общото.
В свободните връзки не вярвам. Няма такова понятие като „свободна любов“! Когато обичаш, искаш да се залепиш за човека до себе си, а не да си свободен. Така че, не ми говорете за лично пространство.
Е, трябваше да съсипя няколко страхотни връзки, за да осъзная, че най-готиното всъщност идва след края на любовта. Или както там някои го наричат – „трансформация на чувствата“.
Какво му е готиното ли? Спокойствието! Не ти пука, че си по пижама, рошава и без капка грим, знаеш, че утре той пак ще е до теб в леглото. Не е нужно да се извиняваш за лошото си настроение и винаги има кой да изпратиш за тампони. Колкото и тъп да е уикендът, има с кого да изиграеш поне едно сантасе.
Познавам и кътните зъби на своето момче и знаете ли... не мога да живея дори без тях! Какво ми пука, че сексът не е 7 дни в седмицата, нали винаги можем да го направим утре, защото, да, той пак ще е тук, до мен!
