ТЯ търсеше себе си. Най-после…откри се или поне така мислеше… Но пак нещо й липсваше… Беше сама. Липсваше й ТОЙ.
Впусна се в непрестанно търсене на Мъжа на живота си и ето: намери го в онзи мрачен, но така моден в последно време бар. Това само по себе си не предвещаваше нищо добро, но пък той беше така неустоим, с този поглед на обожание, с който я гледаше. А думите му – така правещи я жена… Ръцете му – силни и каращи тялото й да тръпне за тях, ръце, които биха я защитили от всичко, ръце, които биха й дали всичко. Мил, прекрасен, с невероятно чувство за хумор, грижовен и искрен – щеше да е прекрасен баща на децата й. Нали до там се свеждаше всичко…природа?!
Тя – щастлива, окрилена, с пърхащи пеперуди в стомаха всеки път, когато помислеше за него.
Всичко идеално се подреждаше, така и вървеше, до момента, в който…настъпи обратът и…всичко рухна…
Стана някак монотонно, той постоянно изнервен и недоволен, дори агресивен.
Тя – търпелива и всеотдайна.
Той – непоносим.
Тя вярваше, че това ще отмине…и вярно – отмина.
Една вечер тя закъсня за поредната среща…с някакви си 15 минути. Посрещна я зъл поглед, после думи грозни и накрая шамар. Тя се оправдаваше, по-точно обясняваше. Това го вбеси, последва нов удар, този път през устата. Тя се разплака. Това не го спря, напротив, замахна отново с ръка – онази силна ръка, на която тя разчиташе…Тъкмо тази ръка се стовари с голяма сила върху нея…тя политна и падна…той я наруга и отмина, изчезна в нощта.
Настана тишина…Тя лежеше на прашната улица…
Остана сама…наранена, опустошена, унизена…
Отново беше сама... Най-доброто, което й се случи – отново беше сама!
