Някой беше определил морската ваканция на социалистическия българин така:
„Ходи ти се на море? Имаш три избора:
1. Къмпинг (около 4,10 лв. на вечер за двама с палатка и кола в претъпкани къмпинги, повечето без топла вода, безкрайни опашки по магазините или скъпи кебапчета в бира-скарата. Гледай да си набавиш отнякъде къмпинг оборудване от Чехия и ГДР, в България съвременно такова не се продава)
2. Почивна станция (около 30-40 лв. на седмица, строго разписание на времето – закуска рано сутрин, обяд по точно определено време и вечеря сравнително рано, има предвидени и „културномасови мероприятия”. Има топла вода. Вратата се заключва след 12 часа.
3. На квартира (наемаш стая и от там нататък се грижиш сам за себе си, топлата вода не е гарантирана). Планираш почивката си поне няколко месеца преди това — отпуските на съпрузите трябва да съвпаднат (не е задължително обаче, зависи от работодателя).”
Да, нямаше кой знае колко удобства, да не кажем никакви! Нямаше изобилие от ресторанти с всевъзможни чуждестранни деликатеси, нито безброй лъскави барове и дискотеки. И, за да сме сигурни, че няма да останем гладни, повечето от нас пълнеха багажниците на Москвичите си с пъпеши, дини и зарзават.
Нямаше гигантски аквапаркове на всеки ъгъл. И какво от това? Нали имахме море! И въздух! Дишахме спокойно, без притеснението, че всеки момент може да ни падне някоя тухла на главата от близкия строеж. Имахме и девствени плажове, залези спиращи дъха ни, нежни влюбени нощи... Имахме природа! А това, о, Бога ми, това ни беше повече от достатъчно.
Сега ни останаха само спомените за почивните станции с вечерен час, столовата и...няколко снимки.
