Преди време разговарях с най-добрия приятел на бивше гадже. Тогава той не спря да ме бъзика с изтъркани реплики от типа: „Старата любов ръжда не хваща!” и „Където някога е горял огън, пак ще гори!”. Да, бе! Идеше ми да умра от смях.
Изобщо не го вярвах. Човек среща някого, влюбва се, изживява нещо – красиво, драматично, страстно, разочароващо… После то или прераства в нещо повече, или пък не. И тогава просто продължаваш напред. Само че, понатрупал малко повечко емоции и опит.
Е, смях се аз, обаче и съдбата реши да се посмее с мен. Взех, че се събрах със същото бивше гадже.
Той беше първата ми любов. Която обаче свърши доста катастрофално – с много лъжи от негова страна, с доста недомлъвки от моя, с пълна каша от емоции и чувства, недоизказани неща, съмнения и всичко това полято добре с една изневяра. С други думи – бях сигурна, е никога няма да се върна към този човек.
Но! Минаха години, много години и Facebook ни събра. Никога не знаеш къде ще те отведат новите технологии. Бяхме си станали виртуални „приятели”, но месеци наред така и не си разменихме дори по усмивка. Докато една нощ не гледах един филм. Италиански, изобщо не беше популярен. После влизам във Facebook и първото, което виждам е саунтракът от същия филм, постнат на стената му.
Заговорихме се. И докато се усетим, вече имахме връзка… И да, беше различно. Защото аз вече бях друга и той беше друг. Явно този път се бяхме срещнали в по-правилния момент.
Нямаше как да не се замисля за любовта. Дали сама по себе си тя е достатъчна, за да могат двама души да бъдат щастливи? Може би не. Не и докато живеем в един физически свят, където винаги се появяват различни обстоятелства и казуси, от които ставаме зависими.
Една приятелка все повтаря за голямата си любов: „Обичам го толкова много. Връзката между нас е толкова силна, ние буквално се усещаме и разбираме без думи. Но когато връзката ни се сблъска с реалността, не се получава. Не можем да се разделим, не можем и да бъдем заедно…”.
Май номерът наистина е да уцелиш момента, когато двамата наистина ще сте дораснали един за друг. Защото само чувствата не винаги са достатъчни. Но пък е хубаво да знаеш, че те не умират. Или поне не лесно. И понякога любовта се преражда като феникс от пепелта – още по-хубава и още по-голяма!
