Замисляли ли сте се някога за този цитат от "Малкия принц" и неговия смисъл? Ако не бяхме забравили какви сме били като деца, може би щяхме да сме мъничко по-щастливи. Ако не бяхме забравили всичко това...
Вълнувахме се за неща, които днес приемаме за дадени. Кога за последно погледахте дъжда и оценихте красотата му? Днес не забелязваме изгрева, не забелязваме дъжда.
Борехме се да правим нещата, които обичахме. През вените ни течеше истинска страст за живот. Днес вършим неща, които не обичаме.
Нямахме задръжки. Скачахме с главата надолу от някой хълм, прескачахме огради, за да берем цветя и череши, ядяхме сняг. Днес слагаме спирачки на най-съкровените си желания.
Възприемахме най-малкото хубаво нещо като истинско чудо. Днес малките красиви неща минават незабелязани.
Рожденият ни ден беше извинение да ядем торта и шоколад на корем. Днес вече виждаме само годините, които трупаме, не и това, че денят, в който сме родени, е големият празник в един живот.
Четяхме всичко, което ни попаднеше в ръцете. Днес за съжаление четем най-вече списъци със задачи.
Ако някой ни кажеше, че не можем да направим нещо, вършехме всичко напук, за да покажем, че можем. Днес за съжаление се депресираме и свиваме в себе си, ако някой ни каже, че не можем. Най-лошото е, че му вярваме.
Ядяхме всичко, стига да ни беше вкусно. Днес спазваме диети и се срамуваме да пробваме различни храни.
Имахме огромни мечти. Днес често допускаме най-голямата грешка на възрастните – не мечтаем, смятайки че това е за деца.
Вярвахме в дядо Коледа. Или поне в мечетата с нежни сърца. Днес те все още съществуват, просто възрастните не вярват в тях.
Детските филмчета бяха любимото ни време от деня. Скъсвахме се от смях на забавните анимации. Припомнете си кога за последно се смяхте с глас?
Пеехме с цяло гърло и никога не ни е интересувало кой ни слуша. Днес вече живеем в постояннен страх да не ни чуят или видя и какво ще си помислят другите.
Танцувахме сякаш никой не ни гледа, забравяйки всички тъжни неща. Днес вече това се смята за загуба на време.
Казвахме на хората, които обичахме, колко ги обичаме, при това по няколко пъти на ден. Светът щеше да е по-хубаво място, ако възрастните не бяха толкова изплашени от това да признаят чувствата си.
Сядахме и се възхищавахме на картините, които рисувахме. Ще си признаете ли колко често оценявате и се възхищавате истински на нещо, което сте направили?
Единствената ни грижа беше какво беше това, което ядохме на вечеря или къде по-точно да се скитаме на следващия ден. Днес вече хвърчим по задачи и забравяме да забавим темпото и да спрем за малко да се безпокоим за света.
Обичахме да танцуваме в дъжда. Никога не сме мислили, че ще ни се карат заради мръсните дрехи и настинката на следващия ден. Днес вече си поставяме спирачки, забравили невероятното ухание на летния дъжд и мократа кожа.
Носехме дрехи, които ни правеха щастливи, без да му мислим дали другите ги харесват. Днес робуваме на модата и харчим безумни пари, само за да се харесаме на другите.
Въртяхме се около себе, докато ни се завиваше смях и падахме с кикот на земята. Спомняте си какво означава поне за момент да изгубите контрол?
Винаги имахме време за приятелите си. Днес ги губим или те губят нас, заровили нос в таблетите и телефоните си. Забравихме как да общуваме и че няма нищо по-ценно от личния контакт, от мириса на мокра от летния дъжд кожа.
