Работната ми вечеря с колегата премина в неангажиращ разговор. За политика! За Украйна и размириците там..., но в един момент събеседникът ми не издържа:
- Стига с тази ОСТАВКА! След нея какво?! ГЕРБ ли? Вие протестиращите за 6 месеца нищо сериозно не измислихте... Предложете нещо смислено!
- Не можем... Недостойни сме! - лицето ми придоби сериозно изражение.
- Защо? Как така сте недостойни? - неприкритото учудване на лицето му ми подсказа, че отговорът ми съвсем го слиса - За смислена политика има право да говори само този, който е поел политическата отговорност за това... Ние, скандиращите ОСТАВКА, не сме!
- Вярно е! - самодоволно и с блажена усмивка каза той.
- Вярно, вярно! - без да променям изражението на лицето си казах аз.
Той се облегна бавно на стола. Но не беше спокоен. Имаше нещо, което не му даваше мира...
- Добре де, защо тогава искате ОСТАВКА? Нали сам казваш, че не сте достойни за това!
Върху каменното ми в този момент лице премина саркастична усмивка, но само за миг. Бързо се овладях, отпих глътка от питието и непринудено казах:
- Ние си викаме ОСТАВКА, защото не сме доволни как ни управляват, но не се чувстваме достойни да определяме бъдещето на българските деца. Бях повече от спокоен. От типичните скорострелни 100 думи в минута от моята уста нямаше и помен.
- Добре... замисли се той. Всъщност май се замисли за първи път тази вечер. - Кой тогава е достоен да предложи нещо тогава, ако не протестиращите?!
Изричайки това изречение, той усети липсата на смисъл в собствените си думи и се стъписа. Аз замълчах. Погледнах небрежно към телефона си, а после с недвусмислен поглед потърсих сервитьорката за сметката.
- Да не ми се обиди нещо?! - опита се да прехвърли неловката ситуация върху мен.
Дали му се бях обидил?! Очевидно той откровено не понасяше управляващите, но "пропагандната машина" му беше някак си втълпила, че ние, шепата измръзнали пред Парламента хора, изморени от работния ден, трябва да спасим България. Да, бях обиден! Трябваше ли да го покажа?! Не знам, но не го направих. Реших обаче да му дам един урок.
- Виж, нещата стоят по друг начин. Плащат ми, за да протестирам. Това е!
Трябваше да видите лицето му в този момент! Първо устните му започнаха да изговарят алчно "Колко?", после бузите му се зачервиха, сякаш го хвана срам от себе си и от първосигналната си меркантилност, после очите му се присвиха, замисляйки се, че все пак се познаваме от години и той много добре знаеше, че такива пари аз не бих взел, накрая челото му се сбръчка и той усети, че съм го "пуснал по пързалката"... Замълча. Вече не му се говореше с мен. На мен също не ми се говореше с него!
...и това е края на историята! Иска ми се да има какво друго интересно да ви разкажа, но няма! Иска ми се да има друго, впечатляващо развитие на тази историята, с което да сменя нелепия и откровено тъп край, но това е... засега!
"Накрая всичко ще се прави! Ако не се е оправило, значи това не е краят..."
Неизвестен автор
Вижте още:
Разделяй и владей... България
4-тата власт
