В момента, в който идването на Guns в България, беше още само слух, започнах да пресмятам от колко точно кроасана с кокос ще ми се наложи да се лиша, за да спестя за билета. То не бяха емоции, то не бяха спомени, въртене и усилване на макс на клипчета в Youtube... Докато солото на Слаш на Sweet Child O' Mine не ме удари с мощен гръм – ама чакай малко, него няма да то има! Нито Изи, нито Дъф...
Е, да, Guns най-после идват в България, ама аз си искам и Roses! Искам да усетя трепета, с който дърпах ръката на първото си гадже, за да танцуваме на Don't Cry. Искам да си припомня, какво беше да се криеш от вашите, за да изпушиш два бързи фаса в общото мазе на блока и после да се качиш у дома с кръстосан поглед и омекнали капачки... Искам да си припомня годините, когато Guns N' Roses бяха заедно, а ние не можехме да се откъснем от светещия като коледна елха касетофон. Само че това е невъзможно!
Сега Аксел, остарял и прегракнал, се опитва ( Всъщност, май не си дава много зор!) да събере някогашните фенове на групата и да изкарва пари от стара слава. Е, добре, аз ще се лиша от няколко стотин кроасана с кокос, но в замяна на какво?
Може и да отида на концерта, но то ще бъде само поради две причини. Първо, бях се заклела, че ако тази група дойде и нас, ще отида, дори да ми се наложи да изтегля спестовния си влог, завещан от баба. И второ, много ми писнаха тия кроасани!
А сега ме извинете, отивам на тавана, за да потърся светещия касетофон, касетите и спомените.
