Ние, децата на 80-те не помним много от политическите арести през социализма. Не помним много и от пленумите на ЦК. Почти не си спомняме и как изглеждаше на живо Тодор Живков. Ние, децата на 80-те не видяхме другата страна на монетата, тази, която предизвика падането на Берлинската стена и края на социализма. Но отлично помним какво беше детството ни тогава.
Помним, че имаше три вида салам в магазина, но мама можеше да си позволи да ни купи всеки един от тях. Същото важеше и за лакомствата, безалкохолните, играчките и маратонките. Сега нашите деца могат да избират между стотици видове модерни игри, но всъщност не могат, защото ние нямаме толкова пари, за да им ги осигурим.
Помним също, че летните ни почивки на морето се ограничаваха до бунгало в някой къмпинг – без климатик, без цветен телевизор и често без топла вода, но на нас не ни бяха нужни, защото в багажника на жигулата на тати имаше всичко, която ни трябваше. Не спяхме в лъскави хотели, но пък знаехме, че и следващото, и последващото лято пак ще ходим на море. Защото можехме да си го позволим!
Помним как мама не заключваше входната врата на апартамента, не ни прибираше по домовете в 21ч. Тичахме по улиците и парковете до късно вечерта и никой не ни проверяваше дали сме добре по мобилните телефони.
Помним също и летата при баба. Селата, в които имаше стотици деца, а не само десетина циганчета. Имаше и детски градини, училища и кина. Да, тогава си имахме села и крави, и овце, и кокошки, които гонехме, за да им отскубнем перата. Тогава никой не ни наричаше селяни, защото всички бяхме такива.
Ние, децата на 80-те бяхме твърде малки, за да прозрем грозната страна на времето, в което живеем. Но така, както не можем да твърдим, че всичко е само черно или бяло, така не можем да наречем черното бяло. Тогава на нас, децата, ни беше хубаво и по този въпрос не може да има две мнения!
