Понякога искрено съжалявам мъжете. Честно! Горките, хич не могат без нас, жените. Така че, искат или не искат, няма как. За да им е мирна главата, трябва да търсят отговора на вечния въпрос: „Какво, по дяволите, искат жените?”.
Ами, какво? Откъде да знаем?! Работата е там обаче, че искаме и очакваме от другите да знаят. Особено, ако другите са мъже! Те трябва да ни усещат, разбират… Абе, трябва да четат мислите ни. Но и тогава не е сигурно, защото, нали ви казах – и ние не сме наясно с желанията си.
Това обаче не означава, че нямаме такива! О, напротив – имаме и още как! Искаме всичко накуп и там е проблемът. Ако щете обвинете еманципацията за това. Не знам дали наистина в нея е проблемът, но има логика. След векове наред, в които жената е нямала право на избор, еманципацията се появява… като огромен магазин със сладки. И изведнъж ни се дава правото да си изберем каквото си поискаме. Обаче, как да стане, когато не знаем как да избираме и по-важното – когато ни се иска да грабим от всичко с пълни шепи?
И тогава се почва с едни мисли, едно чудо: „Ако взема това, няма да мога да взема онова. Ама аз ги искам и двете. Оооо, и това колко хубаво изглежда. Искам го и него. Или пък не? Абе май все пак го искам… Оф, ми, не знам!”.
„Не знам” – любимият отговор на жените, както обича да казва един мой приятел. „Къде искаш да отидем? Какво ти се прави? Какво ти се хапва?” – много въпроси, един женски отговор – „Не знам!”.
И аз се признавам за виновна. Случвало ми се да впрегна всичките си мисли в дилемата „Иска или не искам… хляб!”. Голямо мислене падна. Все едно от решението ми зависи изходът на Втората световна война.
А най-забавното е, че в повечето случаи ние, жените, се дразним, когато ни питат какво искаме. Мислим си, какъв е този мъж, който не може да измисли, с какво да ни изненада. Приятно! Ако човекът реши да подходи по-смело и направо да действа, ние пък се цупим, че е деспот и не ни дава право на избор.
И после… Как да не ги съжаляваш мъжете?!
