Повръща ми се от любовта. Не! Повръща ми се е от онова нещо, на което му се казва „любов”. От онова нещо, което събира на куп адски гнусни емоции и чувства.
Обсебване, зависимост, страх да не изгубиш, да не се изгубиш, когато всъщност вече си изгубен, самозаблуда, съмнение, мазохизъм, раздираща болка и измамна радост, граничещи с чиста лудост… Това не е Любов, това е помия. И тя те смазва.
Превръща те в едно нищо и никакво петно. Петно, което жадува и се задоволява с твърде малко за сметка на прекалено много. За сметка на гордостта си, на здравословния си егоизъм, на вътрешната си осъзната независимост, на истинските си принципи и което е най-лошо – на себе си. Защото да изгубиш себе си, за да си друг за някой друг, е най-долното падение!
Позволиш ли си го, ударил си дъното! Което… Което всъщност е чудесно! Може да бъде чудесно. Ако избереш да бъде чудесно!
Защото, когато си на дъното имаш две опции, толкова кристално ясни опции – да си останеш на дъното или да израстнеш. Защото понякога, за да намериш себе си, трябва първо да се изгубиш! Тотално! И това няма нищо общо с удоволствието. Удоволствието идва с преоткриването.
Тогава разбираш каква е истинската стойност на Любовта. Осъзнаваш, че тя не е просто тръпка и страст, не е и етикет на собственото ти обсебване… Осъзнаваш и че да наречеш с името й някакви си страх и мания за притежание е обидно.
Обидно е, да. Най-вече към теб самия. Защото Любовта? Любовта първо трябва да се роди вътре в нас, трябва да е към самите нас и чак след това можем да я раздаваме. Длъжни сме да я раздаваме. Без да очакваме възвръщаемост!
Но така или иначе Любовта винаги се връща…
