Случвала ли ви се е следната ситуация – ставате от седалката в тролея, оставяте си билетчето, а дядо с бастун, но завидно добър слух и зрение (чете в-к „Труд” без очила) се провиква след вас: „Ей, говедооо, вземи си билета и го изхвърли! Крадеш от държавата ни!” Мм-ооля, аз крада?! Оот дъържавата Ви?! Каква държава?! Чия държава? Тази на застаряващи социалистически ходещи лозунги, чийто мозък е толкова закърнял от вековно овчо послушание, че ти иде да забравиш всички приказки на мама и тати за уважение към по-възрастните и да им извъртиш един зад врата? Тази държава ли дето по времето, когато същите тези червени старци с шпионски шлифери и лилаво-сини бабички, не са метнали нито един домат срещу парламента, не са се зачудили поне веднъж защо, аджеба, по улиците не се движат деца с увреждания, къде са тия деца, има ли ги, няма ли ги, в кой дом на майната си в коя гора измират като пилета? Тази държава ли, на тези ли хора, които никога не им е минало през ум да спрат забързаната си работническа крачка, за да нахранят бездомно коте, да му помогнат да оживее? Тази държава ли и пак ли на тези хора с бастунчета и послушно-апатично отношение, които не се развеждаха, не подаваха сигнали за домашно насилие, за да не уронят семейния си авторитет пред съседите? Тези хора ли, които заплюха собствените си наследници като „разхайтени хаймани”, защото имат свое си мнение, което в повечето пъти е в разрез с общоприетите порядки? Тези хора, чиято мозъчна дейност се различава от тази на Мара и Галена само по това, че по време на първите е имало Самиздат?
Тези лилаво-сини хора днес ни наричат „говеда”, защото сме поколение, което осъзнава, че държава отдавна няма, останал е само народ. Народ, който баба ти с прическа в стил Мерилин Монро и дядо ти инспектор Инч Хай, настояват да им отстъпиш място в тролея, но да не си даваш билетчето, защото...крадеш от държавата им! Нищо, че това билетче може да го вземе леля Гинка, която работи на касата във Фантастико, за да издържа дъщеря студентка и син тийнейджър!
За пореден път се убеждавам, че проблемите в нашето общество няма да се решат, докато не изтекат няколко поколения. Лилавите кисели баби и старци се погрижиха то да бъде добре разболяно. А всички знаем, че когато една болест не се лекува, тя се хронифицира!
Не, приятели, проблемът не сме ние, младите, разхайтените, а тези, които ни възпитаха, че монетата е едностранна. Трябва да уважаваш възрастните, но ти като един 20-годишен не подлежиш на същото! И независимо колко много те болят краката от тичане по отсечката университет-работа-втора работа, си длъжен да се изправиш и да отстъпиш седалката на един пенсиониран чиновник, който е боледувал единствено от хемороиди заради 40-годишното седене на бюро! Да, този старец с шпионско шлиферче едва ли е имал твоя тежък ден и едва ли знае какво е да разполагаш с диплома за инженер, а да чистиш кенефи! Той не може да си го представи, защото „неговата държава” навремето му е дала държавно жилище, кола и работа, а в замяна е поискала само да бъде послушен. И той е приел!
Не, не ми е жал за тези дядовци и баби с кисели физиономии и поглед настояващ уважение! За разлика от моя приятел, Боби, те никога няма да скочат от блока, побутнати от стрес, депресия или безизходица. Няма да подадат билетче на леля Гинка, нито ще приютят бездомно трикрако куче, нито ще те съжалят, че те болят краката, защото, приятели, къде сте чули робот да изпитва човешки чувства?
