Познавате ли творчеството на Станислав Стратиев?
Писател, драматург и разказвач на българската участ, той е от онези автори, които са успели да влязат дълбоко в нашенската душевност и с една трагикомична нотка да я извадят на показ.
Но няма да ви занимавам със сухoтии. Иска ми се да ви споделя едно негово откритие, на което наскоро попаднах. „Бъдеще отлагателно” - знаехте ли, че има такова време в българския език? Е, в действителност – няма го в граматиките, но пък е дълбоко вкоренено в начина ни на мислене и действие...
„Днес открих ново граматическо време.
Бъдеще отлагателно.
Не знам дали го има в другите езици, но в нашия изобилства.
Открих го, както мислех над собственото си положение.
Още нищо не съм написал. Трябва да седна и да напиша нещо.
И точно тук се замислих.
Каква е всъщност тази конструкция “трябва да седнем и да помислим”?
Защо непрекъснато казваме “трябва да седнем и да помислим”?
Откъде накъде “трябва да седнем и да поговорим”?
Не познавам друга нация, при която сядането е необходимо условие за мислене.
Или за говорене.
Тук има нещо друго.
И тогава разбрах, че всъщност става дума за непознато за останалия свят
граматическо време - бъдеще, което няма да се свърши.
Бъдеще отлагателно.
То е близко до онази уникална, чисто българска, положителна конструкция, която
никак не е пожелателна - “И дай да се видим, обади се!…”, при която не се съобщава
нито времето, нито мястото, нито начинът, по който каненият да се обади.
Бъдеще отлагателно изразява съзнание, че нещо трябва да се свърши и също
толкова ясно изразено подсъзнание, че няма да бъде свършено.
Ще бъде отложено.
Ще остане нататък във времето.
“Трябва да седнем и да се напием” всъщност изразява една отлагателност.
ако човек иска да се напие - не отлага.
Напротив.
Същото е и с писането.
В момента, в който открих новото време, разбрах,
че никога няма да стана Хемингуей.
Защото той е пишел прав.
Въобще не му е било нужно да сяда и тогава да пише.
Но пък спокойно мога да се наредя отдясно на Гутенберг.
Все пак сме откриватели!”
