Било време на война. Една от бомбардировките разрушила детски приют. Имало убити и ранени. Потърсили помощ от местната болница. Когато пристигнали военният лекар и сестрата, установили, че състоянието на едно ранено момиченце, Мари, е критично и ще умре без кръвопреливане. Нямали обаче от нейната кръвна група. Сред лекарите и служителите в приюта също нямало подходящ донор. Оставали децата, оцелели след атаката. Обяснили на малките момченца и момиченца, че е нужно някое от тях да даде от кръвта си, за да бъде спасен живота на Мари. Децата ги погледнали ужасено и замълчали. След малко от групичката се подала една трепереща ръчица.
– Благодаря ти, Хан! – казала сестрата oт приюта. – Знаех си, че ще поискаш да помогнеш. С Мари сте неразделни...
– Искам тя да се оправи. Ще се оправи, нали? – с треперещ глас попитал Хан.
Сестрата кимнала, сложила момченцето на кушетката и вкарали иглата във вената му. Взели проба и за щастие детето наистина било от същата кръвна група. Вече можели да започнат с кръвопреливането.
Хан лежал неподвижно и мълчал. Когато започнало преливането, той се усмихвал, виждайки как цвета на лицето на Мари се възвръща. После неговото личице пребледняло и усмивката му изчезнала. Детето погледнало лекаря и попитало с треперещ глас: "Веднага ли ще започна да умирам?". Понеже било толкова малко, не разбрало добре доктора, когато му обяснявал за преливането. Било помислило, че ще трябва да даде цялата си кръв.
- Но тогава защо се съгласи? – попитал го лекарят.
- Защото я обичам - простичко отговорило момченцето.
Източник: Gnezdoto.net
