В живота на всеки един от нас е пълно със съкровища. Шансовете на съдбата, нашите идеи, нашите интелект и потенциал, нашите близки и познати... Да, съкровищата не винаги блестят, както и не всичко, което блести е злато.
Имаме всичко, за да бъдем истински богати (както материално, така и духовно и емоционално), от нас зависи обаче, как ще използваме това, с което разполагаме, за да постигнем истинско благоденствие. Защото ако не виждаме диамантите в собствения си живот, няма как да ги намерим никъде другаде.
Хубавото обаче е, че благодарение на житейския ни опит, благодарение на пробите и грешките, които правим, можем да се научим да виждаме всички съкровища, които ни заобикалят.
Точно на това и на много друго ни учи ето тази притча за бедния човек...
"Веднъж, докато прекопавал малката си нивица, един беден селянин забелязал, че в рохката пръст блести някакво парче стъкло. Вдигнал го и видял, че е много красиво и прелива във всички цветове на дъгата.
- Е, и това е късмет! – казал си. – Ще го занеса на децата вкъщи да си играят.
Така и направил. Малчуганите се зарадвали на хубавото камъче, потъркаляли го, пък накрая им омръзнало и го захвърлили на перваза на прозореца.
Един ден в дома на бедняка похлопал странник и помолил за подслон през нощта. На вечеря двамата се разговорили и странникът рекъл:
- Аз съм пътешественик и знам всичко за света. Жал ми е за теб, като гледам в каква беднотия живееш. Тръгни утре с мен и ще те заведа на място, където, ако поработиш няколко години, ще намериш толкова съкровища, че цял живот ще бъдеш богат човек!
Развълнувал се селянинът, замислил се. През нощта казал на жена си:
- Утре ще тръгна с госта ни. Почакайте ме само пет години! Когато се върна, вече няма да живеем в нужда и ще бъдем щастливи.
Заминал селянинът с пътешественика и след много приключения двамата стигнали далечната земя, която била пълна със съкровища. Пет години беднякът се трудил като роб. Пет години проливал кървава пот, за да спечели прехрана за семейството си. Но на петата година, след като вече бил научил всичко за златото и скъпоценните камъни, които добивал, разбрал, че дори цял живот да работи, никога няма да изкопае толкова, че да му стигнат за цял живот.
Върнал се в дома си остарял, уморен, отчаян. Влязъл в тъмната, схлупена къщурка, където го чакало семейството му, умиращо от глад. Погледнал и не повярвал на очите си – на перваза на прозореца лежал забравен най-скъпият, най-редкият диамант, който можело да съществува."
Вижте още:
Притча за радостта от живота
Притча за пътя, който ни води към успеха
