Никога няма да забравя онзи студен следобед на не чак толкова далечната 1990-та, в който с майка ми се разхождахме в парка. Покрай нас мина една жена, която загледана някъде в дълбините на земята, водеше детенце със странна физиономия. Мама възкликна: „Боже, горкото дете!”. Попитах мама какво му е, а тя ми отговори: „Страда от една болест, нарича се синдрома на Даун.”
Възпитана съм да бъда толерантна и снизходителна, възпитана съм и да проявявам човечност, но никога не ме възпитаха да приемам различното за напълно естествено. Затова днес, когато се размина с човек с увреждане, в стремежа си да не го зяпам сякаш съм видяла призрак, аз отмествам поглед. Правя се, че не го забелязвам. Но истината е, че го виждам, дори ми боде очите, защото ние, децата на прехода, така сме възпитани! Това е травмата от социализма, която ще носим до гроб! И нека не се лъжем, че нещата стоят другояче!
Нашите родители се опитаха да ни превърнат в достойни хора, но проблемът е там, че те бяха едно много, много болно общество. Какви можехме да станем ние като техни наследници?
Все още не мога да свикна с онези, които така яростно бранят „спокойния живот” по онова време! Не мога да приема, че има толкова голям процент от нас, които си спомнят с умиление за Жигулите, семейните почивки, пионерските бригади, а не споменават нищо за стотиците скрити в дълбоките гори домове за сираци, за прикриването на масови убийства, за отричането на хомосексуалистите, за жененето на сила, за вменяването на чувство за вина...
Помним стойностните детски филми, помним уважението, с което се отнасяхме към родителите, учителите, приятелите си, но не помним нищо за съседчето в инвалидна количка. И това е съвсем естествено, защото няма как да помниш нещо, което си виждал има няма 5 пъти в живота си. И докато се тресем от носталгия по Дядо Мраз, нека само за минутка си зададем въпроса: „Колко пъти сме срещали инвалиди в сладкарниците, кафенетата или в градския транспорт?, Колко пъти видяхме Дядо Мраз да подарява ходеща кукла на другарчето със „странна физиономия” от детската градина?”. И точно тук травмата на социализма се проявява в най-чудовищната си сила – ние наистина сме убедени, че у нас инвалиди, деца с увреждания, луди, „ненормални” почти няма. Чували сме за такива, но не сме ги виждали, следователно те не съществуват, нали така?
Уви, жестоката истина е добре скрита някъде зад красивите филми, Етъра и вкусните кренвирши! Тя носи отвратителните белези на неразбиране и отхвърляне на всичко „ненормално”. Да, ние сме възпитани да живеем „нормално”, да бъдем от калъп и всеки различен от нас ни боде очите, защото уронва светлия лик на социалистическия българин.
Някога, някой добре се постара да внуши на нашите родители, че е ужасно срамно да имаш различна сексуална ориентация. Затова, драги ми, днес има десетки случаи на бащи отрекли се от синовете си, които са се осмелили да заявят, че са „ненормални” , че не са от калъпа! Затова днес се крием, когато ходим на психиатър, защото са ни учили, че да си луд е срамно! Затова гледаме като треснати, когато англичанче, страдащо от синдрома на Даун, ни заговори на летището! Затова сме учудени, когато родителите ни започнат да спят в отделни стаи! Затова възприемаме хората, осиновили „недъгаво” дете и то циганче, за побъркани! Затова не можем да се справим с Различното! По-лесно ни е да го отречем!
Сигурно много от вас ще възкликнат типично по калъпски! Други може и да извадят доводи, че греша! Но истината си остава само една – ненормалните не са нито гейовете, нито недъгавите, нито лудите... Ненормални сме ние! Защото народ, който има във фолклора си поговорка като „С белязан човек на път не тръгвай”, определено има някакъв проблем!
