„Заради няколко удушени кокошки на съсед бившият водопроводчик на село Тополово решил да накаже жестоко своя домашен любимец. 55-годишният Райчо Иванов завързал на около метър за теглича на колата си кучето и го затеглил с мръсна газ пред очите на смаяните си комшии. След известно време кучето вече не можело да тича и паднало зад автомобила, който продължил да се движи. Зад него оставала кървава диря от полумъртвото животно.“
http://bezdom.info
Не отвръщайте поглед. Погледнете хубаво тази снимка. Защото това, драги ми, е трупът на българската демокрация. Тази, в която никой от никого не се интересува. И да се интересува не го показва, защото смята, че е просто капка в океана. Ето това, драги ми, е океанът, наречен България – там, където пият боза, мирише на кенеф, а местните обичат животните, само ако дават вълна, мляко или снасят яйца.
На Райчо, нямам какво да кажа. Той отдавна е труп, повече и от кучето си. Умря в момента, в който се роди под звуците на лаещи псета, завързани до живот за синджир.
Вярно, такива бяха времената. Но днес е демокрация. Днес е революция. Хората в цяла Европа се вдигат на бунт за правото си да живеят в един по-добър свят. И този свят не включва зомбита, възпитани да обичат само добитъка, който ги храни. Този свят е невъзможен докато съществуват хора-капчици, които вярват, че решението на проблема с агресивните кучета е разстрел или влачене за теглич. Този свят е немислим, докато се извършват ритуали за гонене на бесове, като този в Странджа. Този свят не може да съществува, докато бъдещи майки изхвърлят домашния си любимец на улицата, защото бебето скоро щяло да се роди. И може би този свят не е нашият, защото тук добротата се измерва другояче. Тя няма нищо общо с кучетата и котките, нито с подкрепата на Турската пролет... Тя се измерва... не е ясно как, но е другояче.
Та, този Райчо, драги ми, е един от бащите на нашата криворазбрана демокрация. Фанатичките, изхвърлящи животинките си, заради бъдещите си наследници, са майките на днешната демокрация. А това на снимката е нейният труп.
Най-страшното обаче идва, когато си зададем въпроса: "Ние ли сме въжето?"
