Всички преследваме успеха. Под една или друга форма. Мечтаем за него, търсим начини да го постигнем, падаме, ставаме, продължаваме... Какво става обаче, когато успеем? Дали не забравяме, че най-сладък е пътят, а не крайната цел. Дали не се отпускаме и не забравяме ли, че за успеха трябва да се бориш. Дори, когато е в ръцете ти. Всъщност, тогава е най-трудно...
На всички тези мисли ни наведе историята на Ричард Сейнт Джон – човек, който е вкусил от успеха, усетил е горчилката да го загубиш и в крайна сметка е осъзнал истинската му стойност. Заслужава си да се запознаете с историята му, затова ето я – такава, каквато той я разказва...
„Защо толкова много хора стигат до успеха и после се провалят? Една от големите причини е, че хората си представят успеха като еднопосочна улица. Ние правим всичко възможно, за да стигнем до успеха и веднъж озовали се на върха се отпускаме в комфортната си зона и спираме да правим всички онези неща, които са ни довели до успех. И не след дълго просто пропадаме.
И аз мога да Ви кажа, че това се случва, защото точно това се случи с мен. Докато стигна до успеха аз работех здраво и упорито и влагах всичко от себе си, но после се отпуснах и спрях. Казах си: „Ето направих го – сега мога да спра и да си почина”. По пътя към успеха винаги се стараех да подобрявам себе си и да върша добре работата си, но после престанах. Казах си: „Хей, аз съм достатъчно добър – не се нуждай от повече развитие”. По пътя към успеха измислях много успешни идеи, защото правех неща, които генерират идеи, но после спрях, защото си помислих, че съм прекалено важна клечка да мисля нови и нови идеи – и те сами магически трябва да идват при мен. Всъщност, точно в този момент не ми хрумваха никакви нови идеи. Докато стигна до успеха винаги се фокусирах върху клиента и проектите и игнорирах парите, но в един момент парите станаха доста и аз започнах да се разсейвам. Прекарвах повече време по телефона с брокера си и агента по недвижими имоти, отколкото с клиентите си. Освен това, по пътя към успеха се занимавах само с неща, които обичах. После започнах да се занимавам и с други неща, като например мениджмънт – аз бях най-лошият мениджър на света, но считах, че трябва да го правя, защото все пак аз бях президентът на компанията.
Скоро, огромен черен облак се появи над мен. Външно изглеждах спокоен и успешен човек, но вътрешно бях силно депресиран. Но аз съм мъж… Aз знаех как да се справя. Купих си бърза кола. Но това не ми помогна – бях по-бърз, но все така депресиран и отидох при моя доктор и му казах: „Докторе, мога да си купя всичко, което поискам, но не съм щастлив – депресиран съм”. Не го вярвах, докато не ми се случи лично, но е истина: „Парите не могат да купят щастие”. Докторът ми каза: „Така е – но можеш да си купиш прозак”. И ме сложи на антидепресанти и черният облак се разсея, но и желанието за работа също си отиде – аз вече не се интересувах от клиентите. И клиентите ми спряха да ме търсят, защото виждаха, че не служа на тях, а на себе си. Взеха си парите и проектите и ги дадоха на други, които ги обслужваха по-добре. Не след дълго бизнесът ми се провали. Всичките ни служители напуснаха и останахме само аз и партньорът ми Том. И беше супер – защото без служители, нямаше кого да ръководя.
Така се върнах да работя по проектите, които обичах. Беше ми много забавно, работех здраво и на кратко направих всичко онова, което трябваше, за да стигна до успех отново. Не стана бързо – отне ми седем години. Но накрая бизнесът се разрастна още повече от преди и следвайки тези осем принципа успях да разсея черният облак над главата ми: Страст, Работа, Фокус, Усилия, Идеи, Подобрения, Обслужване, Постоянство.
И се събудих една сутрин и си казах „Не ми трябва повече прозак” – изхвърлих го и не съм вземал повече от тогава.
Така научих, че успехът не е еднопосочна улица и представлява по-скоро не спиращо пътешествие. И ако искаме да избегнем синдрома на провалилия се успял човек – трябва да следваме осемте принципа, не само за да постигнем успех, а и за да го задържим след това".
