Ех, колко хубаво детство имах… Всеки, който може да си каже това, определено е щастливец.
Но, какво става с децата, които дори не осъзнават как губят своето детство. И, когато пораснат, техните спомени за детските години ще са за ангажименти и отговорности, отколкото за игри. За дадени интервюта, отнели време за разговори с приятели, приказка от мама или татко, разходка с баба или дядо, един неизяден сладолед…
Дали не трябва повече да държим децата да изживяват доколкото може по-пълноценно своето детство, наред с талантите, които развиват и знанията, които натрупват.
Има толкова много талантливи и надарени деца. И няма как да не им се възхищаваме. Въпросът е – не Ви ли става мъчно, ако заради талалантите им се превръщат прекалено бързо в мъдри и възрастни хора. Или е по-важно да имат кариера? Не звучи ли нелепо.
Колко е възхитително да видим малко дете, стегнато в костюм, с гланц, с маниери и поведение на възрастен…!
Сещам се за поп иконата Майкъл Джексън. Дали щеше да е такава музикална легенда, ако не бе натоварван още в невръстна възраст с редица концерти и представяния…?
А дали въпросът – колко празнина е останала в него, заради неизживяното детство, не е по-важен?
Със сигурност не е същото да се возиш на влакче като възрастен.
Защото за всеки човек детството е най-крехкия, съкровен, момент от живота. И всеки възрастен е различен, разбира се.
Съвместими ли са за едно дете и детството и кариерата. Кое е по-важно от тях, за детето.
Кое от тях трябва да се изживее по-скоро?!
Всеки нормален човек се възхищава на дете, което чете като възрастен, а е само на 4 години. Но трябва ли например това дете да бъде допуснато да посещава литературни четения на Хемингуей!?
През изминалата година България бе прославена с второ място на детската Евровизия, ...въпреки че заслужаваше първо.
Прекрасната 9-годишна Крисия и талантливите Хасан и Ибрахим определено възхитиха цяла България, а и отвъд нея.
Потърсих обаче какво пише за тези деца…, погледнах в Уикипедия. Доста неща за кариерата, но не и за детството.
