Нещо за четене: Уна & Селинджър

Прочетена: 1693 пъти

Нещо за четене: Уна & Селинджър

Снимков материал: Колибри

Нестандартният Бегбеде още веднъж разбива на пух и прах очакванията, като поднася на аудиторията си една различна история. Новият роман "Уна & Селинджър" е историята на една младежка любов, но и на една война и последствията от нея. В типичния си стил, Бегбеде преплита реални факти с богато въображение.

„Уна&Селинджър“(превод: Георги Ангелов, 304 стр., цена: 15 лв.) ни пренася в следвоенните години, за да ни срещне с Уна, петнайсетгодишната дъщеря на големия американски драматург Юджийн О’Нийл и бъдеща последна съпруга на Чарли Чаплин, и автора на незабравимия роман „Спасителят в ръжта“ Джери Селинджър, тогава на 23 години. Бегбеде пресъздава деликатно, с обич и респект трепетите на тази неразцъфнала любов, вплитайки в разказа си имена като Труман Капоти, Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. В „Уна&Селинджър“ ще намерите потресаващи страници за касапницата на Втората световна война и влиянието, което тя оказва върху не един и двама бележити творци. Разбира се, авторът не пропуска да хвърли мост от историята на Уна и Селинджър към връзката със своята спътница Лара, която толкова прилича на главната героиня!

Прочетете и откъс от книгата!

"В НАЧАЛОТО НА 2010-а си дадох сметка, че вече не се виждам с мои връстници. Бях заобиколен от хора с двайсет или трийсет години по-млади от мене. Приятелката ми бе родена в годината, когато сключих първия си брак. Къде отидоха онези от моето поколение? Бяха започнали да изчезват постепенно, повечето погълнати от работата и децата си; един ден просто бяха спрели да излизат от офисите или от домовете си. Тъй като често сменях адреса и телефона си, моите стари приятели не успяваха вече да се свържат с мене; от време на време някой от тях умираше; не можех да не мисля, че двете събития нищо чудно да са свързани (когато вече не ме виждаха, животът спираше). А възможно е липсата на връстници около мене да има друго обяснение – възможно бе да бягам от отражението си. Четиресетгодишните жени ме плашеха със своите неврози, същите като моите – завист към младостта, закоравяло сърце, неразрешими комплекси, страх, че никой няма да иска или че вече никой не иска да прави секс с тях. Що се отнася до мъжете на моята възраст, те до втръсване предъвкваха спомени за стари празненства, пиеха, ядяха, дебелееха и оплешивяваха, като постоянно се оплакваха от съпругите или от безбрачието си. В средата на живота си хората говореха единствено за пари, особено писателите.

Бях се превърнал в истински геронтофоб. Измислих нов вид апартейд – чувствах се добре единствено със същества, на които можех да бъда баща. Компанията на младежи ме принуждаваше да съобразявам с тях облеклото си, да нагаждам езика и културата си към техните. Държеше ме нащрек, наелектризираше ме, възвръщаше ми усмивката. Вместо поздрав трябваше да плъзна длан по дланта на моя млад събеседник, после да ударя юмрук в неговия и накрая да тупна гърдите си отляво. Простото ръкостискане би издало разликата в поколенията. Също така трябваше да избягвам остарелите шеги, например да не казвам „бъхтя се като Жерар д’Абовил“ („Кой е пък този?“). Когато срещах съученици, не можех да ги позная. Бързо офейквах, усмихвайки се учтиво – моите сънаборници определено бяха твърде стари за мене. Старателно избягвах вечерите по семейному. Всички буржоазни задължения ме ужасяваха, особено сбирките на четиресетгодишни в боядисани в черно апартаменти и на ароматни свещи. Не одобрявах у хората, които ме познаваха, тъкмо това, че ме познават. Не обичах да знаят кой съм. Исках на четиресет и пет години да си възвърна невинността. Посещавах само нови барове за рошави деца, излъскани и облицовани с пластмаса дискотеки с лишени от спомени тоалетни, модни ресторанти, за чието съществуване моите някогашни приятели щяха да научат две или три години по-късно, разлиствайки „Мадам Фигаро“. Понякога свалях някое младо момиче, което накрая с разнежен поглед ми обясняваше, че майка й е била на първия си бал с мене. Единственото ми отстъпление пред старостта: не ползвах туитър. Не можех да разбера защо трябва да изпращам изречения на непознати, когато мога да ги събера в книга.

Признавам, че отказът ми да общувам с хора на моята възраст бе отказ от остаряването. Бърках култа към младостта с младостта. Във всяка бръчка по лицата на нашите близки виждаме собствената си наближаваща смърт. Искрено вярвах, че общувайки единствено с младежи, които говореха по-скоро за Робърт Патинсън, отколкото за Робърт Редфорд, щях да живея по-дълго. Това си бе чист авторасизъм. Човек може да се прави на Дориан Грей и без да крие злокобен портрет на тавана – достатъчно е да си пусне брада, за да не вижда вече лицето си в огледалото, от време на време да се прави на диджей с плочите си 45 оборота, да носи достатъчно широки фланелки, за да не се вижда напиращото коремче, да не си слага очила за четене (сякаш като държи книгата на една ръка разстояние, се подмладява), да носи антрацитни спортни дрехи „Американ Апарел“ с бели кантове, да позира за фотографии по витрините на „Купълс“, да танцува с малолетни сърфистки в „Блу Карго“ в Илбариц и всеки ден да е махмурлия.

В началото на 10-те години на XXI век бях станал специалист по биографията на Риана. Правете си сметка колко тревожно бе положението."

Издателство: Колибри/цена 15 лв.