Един въпрос, чийто осъзнат отговор разплита много, и много важни моменти в живота на всеки човек.
Защо обаче много често, даже почти винаги хората стигат отново дотам, че изгубват нещо, което оценяват, едва, когато се разделят с него. Когато не е близо до тях. Когато сякаш изведнъж, останали насаме със себе си, и избистрените си мисли, чиста душа и сърце, така силно и ударно разбират какво всъщност са имали…
Или пък разбират колко много са били, а дали са били обичани, оценени…
Дали животът дава шанс на хората, които, макар и способни да преценяват толкова добре, да осъзнават, да разбират в каква точно ситуация са… все пак не успяват да оценят подобаващо истинските неща!
Или дори да успеем да ценим хората и истинските неща навреме, успяваме ли да го покажем... Да споделим искрено благодарността, обичта… Или просто е по-силно усещането за нещо, което сега няма как да оценим. Защото сме близо до нещо, което като че ли приемаме за даденост…
Дали да разбират своето щастие, да запазват обичаните неща, могат само хората, които са помъдряли достатъчно. А не онези, които са били заслепени от други, някак по-на дневен ред неща?
Или пък такава си е човешката природа, възможностите на хората… Неспособни да достигнат тази велика способност?!
Дали?
Как да се отнасяме изобщо към себе си и към такива хора…, допуснали една от най-допусканите житейски… грешки…
Можем ли изобщо да разчитаме, че има достатъчно умни и надарени хора, на които да се доверим, че ще им достигнат и мислите, и сърцето, да преценят, но и да оценят онова, за което един ден ще е късно! И няма да може да се навакса. А ако бъде даден шанс, дали отново ще ценим наистина щастието, добрата дума, жест, Хората, които обичаме!
И, не, не е лесно, но…, ако постигнем това, не би ли било едно от най-големите ни постижения в живота.
А, и, ако все пак има хора, които умеят това, и, ни карат да се почувстваме така добре, нека не забравяме, от сърце, да им благодарим!
