Веднъж казала съвестта на човека, че не е прав, и втори, и трети път. Омръзнало му на човека от съвестта и решил да се отърве от нея. И то не за ден или два, а завинаги.
Мислил човекът, мислил, как да го направи, и го измислил.
— Давай, — казал той, — съвест, да играем на криеница!
— Не, — отвърнала тя. — Ти ще ме заблудиш и ще се измъкнеш.
Престорил се тогава човека на болен и казал:
— Стана ми зле. Донеси ми мляко от мазето.
Не могла да му откаже съвестта. Спуснала се в мазето. А мъжът скочил от леглото и я затворил.
Поканил приятелите си да празнуват и с леко сърце обидил един, друг ощетил, а когато те започнали да се обиждат, изгонил всички. Без никакви угризения и упреци. Хубаво му било на душата, спокойно.
Хубаво, но минавали дните и нешо не било достатъчно на човека. И само след месец разбрал – съвестта. И така закопнял за нея, че не издържал и отворил избата.
— Добре, — казал, — излез. Но няма да командваш.
Но в отговор имало само мълчание.
Спуснал се човекът в мазето: тук, там – никъде я нямало съвестта. Явно се бил избавил от нея завинаги. И човекът заплакал:
— Как ще живея сега без съвест?
И тогава се чул тихичък глас. Не от мазето, а от сърцето на човека:
— Аз съм тук.
Отново поканил приятелите си да празнуват, извинил се и им устроил богато угощение. Всички си мислели, че има рожден ден и го поздравявали. Той не отричал, а съвестта на възразявала. Не защото се бояла да попадне отново в мазето.
Съвест или не, сърцето е най-големият ни съдник.
Вижте още:
Най-мощното оръжие на Дявола
Демонът се храни с гняв
