Когато слънчогледите се появили били едни мънички цветчета, не жълти, а по-скоро сиви, и почти незабележими.
Розите перчели гордо своята хубост и често казвали:
- Ние сме много важни, погледнете, винаги присъстваме на големите и специални събития на хората. Имаме положение, предците ни също са били тъй знатни…
Чувайки тези думи, слънчогледите навеждали тъжно своите сиви цветчета, потъвали в мъка и заспивали.
Те си нямали такъв ярък цвят, такова омайно ухание като розите. А единственият им сив цвят съвсем не бил предпочитан и най-забележим.
Една добра фея обаче усетила мъката на малките сивослънчогледови цветчета.
Една вечер, точно, когато отново те възпитано се оттеглили да си почиват, оставяйки повече място на розите и цветя като божурите, се явила обсипана в светлина жена.
Попитала ги защо са тъжни, а те извъртяли скромно сивите си главички.
- О, погледни ни, толкова сме малки и незабележими, че поне малките калинки да идваха принас, но...
Феята ги погледнала и погалила нежно. Видяли й се така изящни и благородни, че решила да ги дари с нещо, което другите нямат!
- Отсега нататък вие ще можете да мечтаете! И всяка ваша мечта ще ви прави по-големи и красиви...
- Изричайки тези думи, феята поръсила всяко малко цветче със златист прашец.
И дори слънцето ги обикнало. Когато помолило розите да помогнат на една мравка, те високомерно замълчали и не сторили нищо.
Само слънчогледът вдигнал очи към Слънцето и казал:
- Аз ще й помогна, нека се качи на стъблото ми.
- А ти се хвани за един от лъчите ми - казало Слънцето.
Протегнал слънчогледът листа и се хванал за слънчевия лъч. Тогава стъблото му се издължило, мравчицата се покатерила и видяла къде е домът й.
- Благодаря ти! – казала мравката.
- Моля, - отвърнал слънчогледът.
Минало време и слънчогледът помогнал на изпаднала в беда прелетна птица, щом слънцето отправило тази молба.
И се случило чудо, чашката на слънчогледа се разтворила и се превърнала в голяма пита, пълна със семена!
А птичката клъвнала няколко от тях и казала:
- Ти имаш добро сърце! Благодаря!
Слънчогледът не спирал да помага през целия ден, а вечер мечтаел.
Мечтаел да бъде здрав, красив, да има собствен дом, да го обичат и той да обича, да не спира да има своята благородна душа.
И понякога дори небето ронело сълзи, разтопено от тези мечти.
В една прекрасна сутрин слънчогледът се събудил и ахнал: Той се намирал в огромна градина. Огледал се в малкото езерце, видял, че е прекрасно цвете, приличащо на слънце, с красиви жълти листа като лъчи.
Феята, която така обикнала слънчогледите го поздравила, а слънчогледът, възкликнал:
- Погледни само колко съм голям! - възкликнало цветето.
- Бъди все така красиво цвете! Голямо, колкото големи са мечтите ти!
Вижте още:
Какви са истински щастливите моменти
9 начина за по-добър живот