Думи, които разкриват силата на човешката любов, надежда, порив, неспирен устрем към развитие и хармония.
Разказ за човешкия дух, който без любов, без истински порив, не би имал възможността да бъде като лек за тялото и ума!
Едно дете зачакало мъдър старец да му отговори защо наричат човека „Странна птица без крила”.
Един от онези премъдри и побелели мъдреци се приближил, погледbнал в питащия детски поглед , усмихнал се и казал:
– Заради Пламъка!
Мъдрецът оставил няколко минути детето да поумува и продължил, галейки го по невинната главица…
– Пламъкът е стихия, която бушува във всеки от нас буйна и неспирна…Тази стихия е толкова силна, че може да превърне човека в птица, способна да прелети над безброй пътища в живота си, да ги повтори и въпреки всичко никога да не изпита страх от случващото и се.
Детето продължило да гледа с неразбиращ поглед…Тогава старецът го попитал:
– Когато майка ти заплаче, ти как постъпваш?
– Успокоявам я, казвам и, че всичко ще се оправи, целувам я и я прегръщам…
– Тя спира ли да плаче?- попитал отново мъдрецът.
– Да, спира, изтрива сълзите си и ми се усмихва. – отговорило детето.
– Знаеш ли как се нарича това, което правиш за майка си на езика на хората?- попитал със своя топъл и леко дрезгав глас старецът.
– Как? – учудено запитало детето.
– Любов! Любовта, моето дете, гори в онзи пламък, който превръща човека в птица, същият, който кара майка ти да изтрие сълзите си и да ти се усмихне, въпреки болката си, за да продължи напред – през безбройните пътища в нейния живот .
– Знаеш ли – продължил старецът , като хванал със сбръчканата си ръка детската ръчица и я поставил на сърцето му – Тук има едно място, където живее пламъкът. Пламъкът е човешката душа – там където се раждат мечтите ти… където откриваш надеждата и вярата, за да ги осъществиш, там от където черпиш сила, за да може един ден да се усмихнеш през сълзи, виждайки ги осъществени!
– Сега мисля, че ми стана малко по-ясно – отговорило детето със замислен поглед и попитало плахо. А ако забравим къде се намира това място, какво ще правим, кой ще ни помогне да го открием?
Усмихнал се старецът, целунал детето по челото и му казал с тих и спокоен глас
– Не се тревожи…пламъкът е безсмъртен, може да е неуловим понякога, но в него е скрита паметта, която ни напомня за него всеки път когато е тъмно и запалваме поредната свещ, за да се стоплим и осветим пътя си….
